Есе
Децата на най-добрите ми приятели са родени през 1867, 1977 и 1932 година. Аз /" драгият читател " 1/ се запознах с тях тази година. Но никога няма да ги срещна. Свърза ни литературата. Защото "това се случи в Лампадефория "2. Искате ли да ви запозная с моите приятели и с техните деца /дядо Либен и хаджи Генчо, Павлин и Лила, семейство Потайникови и семейство Омайникови, водородният господин и кислородното момиче/ и с още много хора, които никога няма да срещнете? Да тръгваме тогава към Лампадефория!
" Не търсете Лампадефория на картата."3 Тя е в моята библиотека. В нея времето с невидима нишка свързва миналото, настоящето и бъдещето за тези, които са любопитни, витални и проницаеми за всичко в живота. Обичам да се ровя из книгите - тези невероятни машини на времето, с помощта на които се запознавам с хора, които никога няма да срещна. Около мен има толкова много литературни творби, всяка от тях е скрила плодове на самопознанието, всяка от тях би ме изпратила на желаното място… до дървото, на което растат тези плодове. Но трябва да ги откъсна сама.
Часът е 20:24. Една от многото "зимни вечери"4 . Трябва да уча уроци, да пиша домашни, да стоя на пост до самата себе си, до своите мисли и желания. Може да изглежда странно, но поисках да отида на море... в слънчевия Бургас - не утре, не през лятото, а точно сега, в тази "зимна вечер"5. Какво море? Но с литературата всичко е възможно. Въображението може да бъде корекция на нашия живот, на настоящето. Започнах да търся в своята машина на времето - библиотеката, книгата и автора, които ще ме отнесат в Бургас… Тогава Петя Дубарова ме хвана за ръка и заедно тръгнахме по плажната ивица, където морето "в дланите си синкаволилави"6 ме потопи. Говорихме много в онази снежна вечер. В нейните думи открих вълшебството на морето. Златният пясък галеше краката ми, ощипа ме мъничко раче, дребните рибки плуваха в прозрачната като стъкло морска вода, вятърът се гонеше с косите ми, "студена сол изгаряше нозете ми"7 и "морето със своята обич раздаде"8 обич и за мен. Заедно с Петя Дубарова открихме, че морето е огледало, в което се оглежда свободата ни, че човешкият жребий е подобен на жребия на мидата, защото превръщаме грозотата и страданието в бисер от красота. Никога няма да забравя тази среща. Ако днес ме питате какво е щастието, ще ви опиша точно онези мигове.
От срещата ми с Петя мина много време, уроци, изпитвания, домашни и „мили ваканции, които пазя в своя хербарий на времето”9. И часове по История... за Възраждането. Трябва да знам повече за миналото. То по някакъв начин винаги се проектира в настоящето. Искам да знам повече за онова време, но не да го науча от интернет или от учебника. Защо ли? Това е друга тема /едва ли има учебник, който по-добре от Петя може да ми разкаже за морето/. Пожелах да науча всичко това от очевидец. Такова е моето поколение, имаме проблеми с доверието. А и машината ми на времето със сигурност има какво да ми предложи. Реших да проверя с какво разполагам в своята библиотека. В нея микрокосмосът и макрокосмосът се пренамират един в друг, изживяванията стават пълни, битието се осмисля. Ако успея да подредя неговите откъслеци в многолико, многообразно и противоречиво цяло, ще съм изживяла Възраждането. Едно заглавие ме грабна веднага и си помислих, че е най-точната книга за целта ми - "Българи от старо време" от Любен Каравелов. Ако не беше тази книга, никога нямаше да общувам с хаджи Генчо и дядо Либен /които никога няма да срещна/, нямаше да се разхождам по улиците на Копривщица, над която „слънцето се търкаля весело”10, да науча за народните обичаи и вярвания, фолклора и бита в "старото време". Ако не беше повестта, нямаше да се запозная с младите и тайно влюбени Павлин и Лила, да присъствам на техния годеж. А те ми разказаха за силата на любовта, която може да подтиква към необмислени постъпки. „Българи от старо време” е хроника на живота на едно поколение, на една епоха. С неподправен хумор Любен Каравелов рисува българската действителност. Докато се разхождахме по копривщенските улици, споделих с Каравелов, че миналото по някакъв начин винаги се проектира в настоящето, а той ми разказа за най-голямата си обич: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!”11 Обещах му да съхраня неговата възрожденска обич към нашата „благословена земя”. Съгласих се с това, че „всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свето – всичко” дължим на общото ни отечество.
После аз, "драгият читател", подобно на Икар, непокорният син на Дедал, който полетял над морето с крила от восък, се оказах в бъдещето…в час по химия. Научих, че при смесването на химичните елементи кислород и водород се получава вода, но при предварителното поднасяне на пламък- взрив, наречен гърмящ газ. От учебника по химия шеговито ми намигна "кактуса на българската литература"12 - Светослав Минков. Срещна ме с "Водородният господин и кислородното момиче". Оказа се, че истинската химия може да е между Мис Хенкок - момичето, принадлежащо на кислородната група и Мистер Клапингтън - водородният господин. Химията е в любовта. "Алхимията на любовта" 13 не винаги завършва с гърмящ газ високо в облаците. Тя може да приключи със "сватбена снимка"14, "излъгани надежди" 15 и "саксия с фикус"16 в ръка. Бъдещето се проектира по различен начин в човешките съдби. То може да бъде дори реализирана метафора. Всъщност ние проектираме бъдещето си. А то по някакъв начин винаги отразява миналото. Нишката е невидима. Каза ми го Литературата. А Минков ме попита: „Какво по-хубаво от това да се откъснеш от трескавата действителност на днешния век?”17
Аз, "драгият читател" и днес вървя със "саксия с фикус"18 и изследвам света. От настоящето пътувам към миналото, после се отправям към бъдещето и наблюдавам моята „разлитаща се във всички посоки малка човешка вселена, принадлежаща към една стара галактика и включена в орбитата на други култури с друг ритъм и значение”19. С книга в ръка всеки от нас е летял поне веднъж в живота си. Издигали сме се, а после сме пропадали в земни и космически бездни. Литературата е… полет. Тя е един скрит, тайнствен и древен диалог с времето, с хора, които никога няма да срещна. Всеки ден търся нови маршрути и дестинации. Знам, че „всяко литературно произведение, колкото и незначително да е то, съдържа милиони витамини, които макар и по различни пътища, действат винаги благотворно върху организма на своя читател”20. За всяко нещо има създадена книга, която чака да бъде прочетена. От мен… От теб…
Благодаря ви, „драги читатели”, че бяхте заедно с мен в Бургас, в Копривщица, в Лампадефория, която не трябва да търсите на картата…
Цитирана и използвана литература:
1. Минков, Светослав, "Водородният господин и Кислородното момиче", „Съчинения в два тома, т.1, С., 1982, с.74
2. Минков, Светослав, "Това се случи в Лампадефория", Съчинения в два тома, т.1, С., 1982, с.148
3. Минков, Светослав, "Това се случи в Лампадефория" , Съчинения в два тома, т.1, С., 1982, с.148
4. Смирненски, Христо, "Зимни вечери", http://www.slovo.bg/
5. Смирненски, Христо, "Зимни вечери", http://www.slovo.bg/
6. Дубарова, Петя, " Морето II ", в " Петя Дубарова, Из писмата, дневника, творчеството й " С. 1991, с. 12
7. Дубарова, Петя, " Аз и морето ", в " Петя Дубарова, Из писмата, дневника, творчеството й " С. 1991, с. 20
8. Дубарова, Петя, " Морето II ", в " Петя Дубарова, Из писмата, дневника, творчеството й " С. 1991, с. 12
9. Дубарова, Петя, " Зимна ваканция", http://www.slovo.bg/
10. Каравелов, Любен, „Българи от старо време’, в „Избрани творби”, С. 1985, с.109
11. Каравелов, Любен, „Българи от старо време’, в „Избрани творби”, С. 1985, с.108
12. Султанов, Симеон, „Светослав Минков”, http://chitanka.info/text/20179-svetoslav-minkov
13. Минков, Светослав, " Алхимията на любовта", http://www.slovo.bg/
14. Минков, Светослав, " Алхимията на любовта", http://www.slovo.bg/
15. Минков, Светослав, " Алхимията на любовта", http://www.slovo.bg/
16. Минков, Светослав, " Алхимията на любовта", http://www.slovo.bg/
17. Минков, Светослав, "Разказ с витамини", „Съчинения в два тома, т.1, С., 1982, с.31
18. Минков, Светослав, " Алхимията на любовта", http://www.slovo.bg
19. Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата”, С. 1987, с.9
20. Минков, Светослав, Разказ с витамини", „Съчинения в два тома, т.1, С., 1982, с.32
Автор на есето :
Ралица Димитрова Димитрова
Възраст :12 години
