Оскар Уайлд

Eсе 
автор: Аница Георгиева Декова, АГ, Русе

       Снимайте живота с iPhone, iPad, с каквото Ви попадне. Не съм виждала такава снимка. Човечеството все още не е открило устройството, което да я направи, но затова пък преди хилядолетия е открило литературата, която снима живота в Божия свят, една вечност, където всичко вече е родено и вече е мъртво[1]. Нещо повече, литературата умее да прави снимки в бъдещето. Прозрял това, Оскар Уайлд казва, че тя винаги изпреварва живота[2].

       Човекът е част от времето, което съдбата му е отредила. Той може да изостане от него, да го изпревари или да живее в него. Литературата е заснела човешки съдби от тези възможни варианти. Разглеждайки „снимките”, четящият се учи да живее в своето време. В този смисъл литературата е учител, който изпреварва живота, а читателите са учениците, които се стремят да станат отличници в живота и не трябва да забравят, че ние сме във времето и времето е в нас.[3]

       Човешката еволюция изобилства с примери за хора, които са  изостанали от битието и биват претворени в литературни герои, символизиращи качествата на отминалата епоха. Литературата е поставила слаба оценка на тези хора. Съдбата им е тъжна, трагична. Султана от романа на Димитър Талев /„Железният светилник”/ е пример за „снимка“ на такава тъжна участ. Тя е стар железен светилник, с който поколения нейни предци са осветявали битието си.  Защитник е на традицята, на стария морал, на старите обичаи, защото е дърво столовито, / столовито, грановито,/ гранки му са до небеси,/ а корени — сура земя.[4] Така и не разбира, че времето на железния светилник, заснето от майстора зограф  Димитър Талев, е отминало и е настъпила епохата на газената лампа, която ще осветява по нов начин живота. Снимки в миналото прави и Сервантес. Неговият Дон Кихот , възседнал коня Росинант, се вдъхновява от идеалите от рицарските романи и броди по испанските земи, за да прави добрини. Рицар съм и рицар ще си умра, ако такава е волята на всевишния.[5] – казва той във време, когато рицарството е останало само в романите. Героят на Сервантес също  рисува живота, търсейки цялото негово многообразие: Едни вървят по широкото поле на надменното честолюбие, други – по пътя на робско ласкателство, трети – по пътя на лъжливото лицемерие, малцина – по пътя на истинската вяра. Аз пък, воден от своята звезда, вървя по тясната пътека на странстващото рицарство.[6]

       Литературата е учител, който изпреварва живота. За да ти постави отлична оценка,  трябва да живееш в своето време. Да намериш „златната среда“ на Аристотел.[7] Такъв е Лазар Глаушев, синът на Султана, който участва във всички борби на времето и търси неговия пълноценен ритъм, защото знае, че такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът![8] Това разбира  след смъртта си и Щастливият принц от едноименната приказка на Оскар Уайлд. Дълго време е прекарал той в своя дворец, откъснат от живота. Едва след като се е разделил с живота и е станал красива статуя, вижда света такъв, какъвто е.  Разбира, че по-велико от всичко е страданието на човеците[9] и придумва лястовичето да му помогне да промени това. Трябва ли да умрем като Щастливия принц, за да видим настоящето? Паскал[10] отдавна е отбелязал, че хората сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено... Настоящето никога не е наша цел. Миналото и настоящето са за нас средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.[11] Оказва се, че изпреварвайки живота, литературата може да се окаже учител по Щастие, да ни превърне в Щастливи принцове и принцеси, ако запомним нейните уроци.

      В своя многовековен път литературата е направила фотографии и на герои, които изпреварват своето време. Родени прекалено рано, за да бъдат оценени истински, те също имат тъжна и трагична съдба. Примерите за това тръгват от древността. Първият летец Икар, имащ ума и смелостта да извърши невъзможното за онова време, изгаря със своята мечта. Измъчена, умира и Катерина, дъщерята на Султана, която е изпреварила своето време и е решила, че може да обича, да бъде обичана, без да се съобразява с нормите на патриархалното време, в което е родена.

       Литературата изпреварва живота, защото събира в своите „снимки“ миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Тя пази тези „снимки“ в библиотеките, за да не забравяме, че трябва да се учим от миналото, да гледаме към бъдещето, но да живеем в настоящето.

[1] Юнг, Карл Густав, http://www.lifebites.bg/citati-carl-jung/

[2] Един човек, изпреварил времето си – Оскар Уайлд, http://www.hera.bg/s.php?n=4013

[3] Левски, Васил, писмо до Панайот Хитов, https:/wikipedia.org/wiki/Времето_е_в_нас_и_ние_сме_във_времето